Jack The Great

“Несломен” е вторият режисьорски проект на Анджелина Джоли. Но аз няма да пиша за него. Другите ще го направят. Ще обясняват какво им харесало, какво не, кой е Луи Замперини... и прочие, и прочие. Аз искам да пиша за Джак – момчето, което изигра Замперини на голям екран. 

Джак О`Конъл. 24 годишен. Британец. Звездата му изгрява в трети и четвърти сезон на „Skins“. Играе ненормалника Кук, който бива убит брутално на финала. Три пъти ура! Джак изглежда толкова достоверен, че чак дразни, защото си убеден, че той не играе, а всъщност Кук е той и обратното. Оказва се грешно, макар самият той и досега да твърди, че двамата с Кук донякъде се припокриват. Тц. Същото се случва и със Замперини – уж е такъв, ама не е. Джак е номиниран за БАФТА в категория „Изгряваща звезда”. Това е неговата втора номинация. Първата от миналата година в категория „Най-добър актьор” за ролята му във филма „Starred Up”. Предполагам в неделя ще разберем дали ще вземе наградата златната маска или не. Което и да стане, аз му стискам палци. Това обаче са само малка част от нещата, които трябва да знаете за Джак. Ето останалото.

"Онова, което е важно за мен като актьор е дълголетието на един образ. Искам да мога да създам нещо, което да остане и да казва неща на хората много след като мен ме няма. Това е истинската цел за мен като актьор, не известността и суетата.” Това казва Джак, когато преди години го питат как точно се е подготвил за ролята на Кук в „Skins”. И макар младият британец да има доста роли, в доста по-известни продукции, моята първа среща с него беше именно в „Skins”. И онова, което видях ме шокира. Джак шокира и до този момент, не чак толкова рязко, само за да покаже, че като човек е доста по-различен от персонажите, които играе.

За вдъхновението си и решението да бъде актьор, тъй като в началото има амбиции за футболна кариера (но нямат ли почти всички в Англия такива...), той казва: „Докато растях мое вдъхновение беше Гари Олдман. И досега той ми е нещо като модел за подражание от актьорска гледна точка. Също и Тим Рот. Обожавам всичките му роли. Най-отскоро се възхищавам искрено на Том Харди, който има собствените си причини да играе нещата, които играе. Но въпреки всичко, накрая на деня винаги успява да е просто Том, а не се оставя целия шум да го превърне в нещо друго.“

В началото Джак иска да стане футболист. Дали е защото е британец (полу, тъй като баща му е ирландец) или защото дядо му е треньор и професионален играч, не е ясно. Когато е ученик дори прави проби за ФК Дарби Каунти, но очевидно нещата отиват в друга посока. И слава богу, светът щеше да изгуби един добър актьор, за сметка на просто приличен футболист. Което не е никаква загуба за английския футбол, гарантирам.

В края на този месец може да гледате Джак като Луи Замперини в „Несломен“ (в кината от 27 февруари). Дълго се чудех защо Анджелина Джоли би избрала момчето, което играеше мърлявия Кук в “Skins” за ролята на олимпийския лекоатлет и герой от Втората световна война – Луи Замперини!? Когато гледах филма разбрах. За жена, която режисира филми за войната, Анджелина се справя с пъти по-добре от безкръвната и отнесена режисура на Катрин Бигълоу.

Казано накратко: Jack is fucking great. Гледайте „Несломен“ заради него. (Замперини на финалните кадри и прекрасния Домнал Глийсън идват като бонус.) И не вярвайте в предразсъдъци, че жените не могат да правят добро кино. Също така, каквото и да ви казват за британците е вярно – те са пияници, ненормалници и не носят чорапи. Но са шибани гении стане ли дума за кино и музика. И Джак е един от тях. Точка.

Снимки: Tribeca Film Festival, Entertainment weekly, Форум Филм България

Равносметка

Ето че още една година изтече. Дойде времето да тръгнем по нов път, да имаме нови цели и да ни занимават нови емоции. Не е ли краят на всяка година именно затова? Не че нещо ще се промени. Почти е сигурно, че няма, но хората обичат да си мислят, че това ще се случи. Така че, остави ги! Защото за някои хора това в действително се случва. Но ти и аз никога не успяваме да се вредим в този малък процент, нали, любими?

Хората така обичат да си правят планове, да градят бъдещето, все едно то е едно дълго и протяжно понятие, което никога не свършва. Все има още време, все още има място, нужди, всичко… Дойде ли краят на годината хората обаче си дават сметка, че плановете им за мината година не са изпълнили напълно. Замитат старите си желания под килима, наплюнчват молива и ето ти, написват чисто нови.

Хората обичат да правят разбор и сметка на изминалото време и с идеята, че градят ново бъдеще, да правят планове за предстоящото. Спомням си статуса на един приятел след появата на изключително неприятните клипчета за края на годината във фейсбук. Той беше написал: „И какво стана, фейсбук събра тука две снимки и ето ти годината. Толкова ли нищо не се е случило!?” Ми, може и да се е случило, но не било чак толкова забележително, колкото всеки очаква. Но пък има едно правило, което непрекъснато ти нашепва, че важните, изключителните моменти, хора и места се помнят дълго. Значи щом ти не ги помниш, или страдаш от амнезия, което е малко вероятно или те просто не са се случили… И се омърлушваш. Затова като наближи новата година и човек се втурва да се изкара по-интересен, по-динамичен, по-свеж, по-swag… като хипстър на плажа (ще ме прощаваш за сравнението, скъпи).

Дали е от времето, от датата, от зимата, от снега… Хората обичат да си правят равносметка, нали? Да почват и спират разни неща. Бързо да забравят какво е било преди и да се концентрират с жаден поглед към „ще бъде”. Но ние, хората, така обичаме равносметките и плановете. Не можем да живеем без тях, иначе как ще ми обясниш, че първият смартфон беше такъв, защото имаше органайзер!?

Така че, следвайки традицията, ето какво значимо се случи през изминалата година за мен: имаше протести, Бойко го преизбраха, посетих Португалия, една приятелка роди, за една бройка да фалирам и да си продам колата, за да си платя тока, дупките в София рязко се увеличиха, селяните също, осъзнах, че искам да живея в Лондон, че Hozier е супер, че не искам да нося панталони... Равносметките те карат да се връщаш в близкото бъдеще, за да запомниш няколко момента в живота си и да обобщиш, макар вътрешният ти глас да ти нашепва, че това няма как да стане. Как може да сведеш една година в няколко точки и подточки, независимо колко дълги. Дори и с тирета.

По този повод, винаги съм се шокирала когато започна да чета за живота на някой човек в Уикипедия. Роден там и там, завършил там, тия родители, връзка с този и онзи, това изпял, това изиграл, това написал, ей тогава умрял. Точка. Как някой успява да обобщи живота на един човек само в няколко абзаца. Това ли е неговата равносметка? Не е ли тъпо това…

Хората обаче обичат равносметките. Те им миришат на нови контрабандни дънки по време на комунизма (от чичо Слави, дет оня ден се върна от Германията), на гланцирана хартия и нова книга. Хората обичат и първите числа и новите дати. Защо иначе ще отбелязват така шумно последните числа? Ще става ли нещо ново, то непременно трябва да е на първо число, в новата година или най-малкото в понеделник, защото не върви да започнеш диета или спирането на цигарите от сряда, камо ли в неделя… Неделя е ден за тъпкане, не за гладуване. Да не говорим за сряда.

В една книга (или беше филм) чух историята на една жена, която всяка нова година си правела списък с неща, които иска да постигне през предстоящата година. Съответно отваряла този от предната година, за да види какво е успяла да изпълни. Процентите на успеваемост винаги се въртели между 3 до 5%. Разказвайки тази история на група приятели, един от тях ме попита при такива цифри дали си заслужава изобщо да се правят списъци и си поставяш някакви цели. Погледнах го тъпо. (Както гледаше онзи леопард в зоологическата градина, когато някакво омазано дете му викаше: „Пис, пис, пис, ела да ти дам сладолед, коте.”) Чак от списъци няма нужда, но от цели – винаги. Може да не правиш равносметка накрая, скъпи, но винаги имай цели. Иначе как ще наредим сред онези 10% от човечеството, което е направило нещо?

Ето ти една равносметка и цел, над която да помислиш – тази година не успя да се вредиш, затова направи го за следващата.   

Снимки: justgirlywishes.tumblr.com         

Je suis Charlie

Who drew first? You? Please, stand up!

Денят, в който редакцията на френския вестник „Шарли Ебдо“ беше нападната от исламисти, интернет пространството се напълни с карикатури показващи по ироничен, саркастичен начин нелепостта, в която сме изпаднали. Хората рисуваха карикатури, за да изразят мерзостта, предателството, тъгата, ужаса, който изпитват. Рисуват и плачат, защото това могат. Аз не мога да рисувам. Мога да пиша.

Автор: Bernardo Erlich, намери го в Twitter

Един от карикатуристите беше написал: „Светът е станал едно много сериозно място, след като дори хуморът вече е рискова професия“. Защото да се смееш вече е лошо? Да си ироничен, саркастичен, хуморист е проява на лошотия, на лош вкус. От кога? Кога стана това? Кога заспахме и се събудихме като едни злобни, нещастни и глупави хора, които нямат чувство за хумор? Защото едно време иронията и сарказмът се приемаха за признак на висока интелигентност. Моите учители винаги са казвали, че е по-лесно да разплачеш някого, отколкото да го разсмееш. Сега разбирам защо. Защото след 7-ми го видях ясно – смехът неизменно води до сълзи. От кога щастието и веселите неща станаха забранени, ban-ати, а хората, които ги упражняват – persona non grata!? Ужас. Това е то. Кух, тъп ужас.

„Какъв ти тук ужас! Той пеел човекът, това е прекрасно, нали?“

„Историята почти винаги се повтаря, просто хората не живеят достатъчно дълго, за да го видят.“, казва един от любимите ми модерни философи. Но грешките се правят, за да се учим. Защото, когато се оставим на страха, на ужаса, на лошотията да ни завладее, да владее ума ни, душите ни, ежедневието ни, изкуството ни, бита ни... значи последните 70 години са били напразни.

Онова, което е още по-тъжно са българските расистки коментари и изказванията, че Фюрера е бил прав, че еди-коя-си-раса трябва да се изтреби. Хора, които имат 1 грам мозък, стоят на удобно, топло място вкъщи и пишат някакви високопарни коментари. Тина Фей беше казала, че ако някога случайно се почувстваш добре и вземе, че ти стане скучно, то трябва да влезеш в интернет и това веднага ще се промени. Но не хейтърството е страшно, а кухотата и тъпотата, на онези, на които някой е дал достъп до интернет, а някой нещастен учител е научил кое е А и кое е Б... Те се изказват високопарно и чак дават акъл как да се оправи положението... Както е приказката - fuck this shit, I'm going to Narnia.

Автор: Zep, намери го в Twitter

Защото отказвам да живея в свят, в който тъпотата се толерира, в който еднаквостта е на почит, а различните биват подигравани. Свят, в който живеят хора, които нямат толерантност един към друг, които не са се научили, че насилието ражда насилие. Свят, в който чувството за хумор е сведено до подхлъзване на банан и подиграване с клип на фолк-певица. Свят, в който е по-важно да си угоден, отколкото да си ти. Свят, в който щом държиш парите си голям, важен, уважаван. А парите, както сме научили, идват при онзи, който е бил угоден достатъчно дълго и е оцелял. Не е гот, не ме кефи.

Не ме кефи свят, в който няма изкуство, животни, деца, цветове, свобода... И макар непрекъснато да твърдят, че свободата е илюзия, химера, че отдавна човек не е свободен истински, а изборът му се навигира умело от злия Голям Брат, аз пак вярвам, че малкото останало право на избор си е наше. Искам си го. Искам да го упражнявам, да го мога. Защото е истина – свят без чувство за хумор, без право да изразиш мнението си свободно от страх да не те набият, уволнят, да ти вземат хляба, да ти спрат тока, да тероризират теб и семейството ти е свят, в който не искам да бъда.

Отказвам да повярвам, че само за 2 години Земята се превърна в Панем, в „1984“ на Оруел, в шибания Биг Брадър. Миналата година гледахме обезглавявания в youtube, заплахи, наводнения, бедни хора, които не могат да се спасят, тишина, тъжнотия, грозотия, гнусотия... И неадекватността на половината хора, които отразяват това. Лекият привкус на драматизъм и печални лица на родните новинари. Пфффф... Само 7 дни след началото на 2015-а ужасът,  гнусотията и лошотията се завърнаха с нова сила. Този път този ужас, този терор удари изкуството. Защото да убиеш човек, който се смее, вместо да те гледа с посърнала физиономия и чалга прическа от малкия екран, е едно от най-тъжните неща на света. Да убиеш художник. Да убиеш човек, който обича иронията, който иронизира себе си, теб, другите, всички... Това е жалко.

Само преди две години Шарп – редактор и карикатурист в „Шарли Ебдо“ каза: „I’d rather die standing than live on my knees.“ И аз така.  

 Автор: David Pope, намери го в Twitter 

Автор: Nate Beeler, намери го в Twitter

Автор: Ruben L. Oppenheimer, намери го в Twitter

Рисунки: Nate Beeler, David Pope, Zep, Ruben L. Oppe, Bernardo Erlich, NEW YORK DAILY NEWS ILLUSTRATION

Натали Дормър: "Ако не играех Марджъри, бих искала да бъда дракон"*

Да срещнеш Натали Дормър е като да видиш наистина голяма звезда. Това ми се случи на Comic Con в Порто, където ме изпратиха FOX България, в края на миналата година и беше наистина добро преживяване. 

Ето какво каза моята любимка от „Игра на тронове” и „Елементарно, Уотсън” за любимите си роли, старта на кариерата си и защо да си жена в киното в 21 век наистина е голяма работа.

Натали Дормър пристига с известно закъснение, но й прощаваш всичко в мига, в който се появява, просто защото изглежда великолепно - облечена семпло и стилно. Уви, обръснатата й глава вече не се вижда. "Спокойно, обръсната част е още тук, просто съм я прикрила умело с косата си." - казва Натали на въпроса наистина ли е искала да си обръсне цялата глава и как е косата й сега. Докато казва това тя сочи лявата страна на главата си и обяснява "Да, исках да обръсна цялата си глава, но истината е, че продуцентите на "Игрите на глада" ми казаха, че няма нужда. Да не прекалявам."

Натали на пресконференцията на Comic Con Porto

Въпросите започват да валят и разбира се повечето от тях са свързани с „Игра на тронове” и нейната роля на Марджъри. "Обожавам Марджъри, защото тя е много интересна за игра. Когато я гледаш никога не знаеш какво си мисли. Не знаеш дали е добра или лоша. И начинът, по който аз избрах да я играя е точно толкова противоречив – за да не знаят зрителите, в кой момент тя може да се обърне на абсолютно противоположната страна.Всичко може да се случи с нея." И продължава: "Обожавам работата си в "Игра на тронове", защото никога не знаеш с кого ще работиш в следващия сезон. Но това е най-забавното нещо в това шоу. Поне за мен."

Натали и Джак Глийсън в ролите на Марджъри и Джофри

"Беше изключително забавно да играя с Джак, който играе Джофри, но него вече го няма.", казва Натали. "Всички, които са чели книгите знаят какво става с Марджъри. И ние бавно започваме да се движим в тази посока, с началото на сезон 6, който ще снимаме догодина. Така че, чак сега започвам да изпитвам известни притеснения. Самата аз не знам какво се случва, защото предпочетох, и го направих нарочно, да не чета книгите, за да не знам какво става с персонажа ми накрая." 

"Какво най-много ми липсва в сезон 5 на „Игра на тронове”? Хммм… Адски ми липсва Джак. Джак Глийсън, който играе Джофри. Защото най-честият въпрос, който хората ми задават е – какъв е в реалния живот актьорът, който играе Джофри? Защото Джофри е садист, отвратителен човек, чудовище, психопат. И аз винаги казвам: Джак е един от най-чувствителните, мили, интелигентни мъже, които познавам. Уви, той не иска повече да е актьор. След финала на снимките в "Игра на тронове" той прекрати актьорската си кариера. И в момента учи в Ирландия, откъдето всъщност е. Но той е още млад, в ранните 20 години е все пак. Аз лично още се надявам. Същото стана с Даниел Радклиф, когато приключи с работата си по "Хари Потър" – не искаше да е актьор, а вижте го сега."

Натали в "Тюдорите" заедно с Хенри Кавил и Джонатан Рийс Майерс

Макар да е известна с ролята си на Марджъри, моята първа среща с Натали Дормър беше в "Тюдорите", където тя играе Ан Болейн, а втората, в която и се влюбих в нея буквално, беше в "Елементарно, Уотсън", където тя играе Джейми Мориарти и Айрин Адлър – любимата и архиврагът на Шерлок Холмс. "Когато имам повече време много бих искала да се върна в "Елементарно, Уотсън", наистина. Защото Мориарти не е приключила с Шерлок." 

Натали Дормър започва кариерата си веднага след университета и дълго време ходи по кастинги за роли, които да й паснат. В крайна сметка през 2012-а тя се вмъква в поп-културата и печели сърцата на феновете.

"Обожавам този тип geek култура. Защото тя промени мен и кариерата ми. Та самата аз съм geek! Проектите, в които играя в последните години са страхотни, защото имат огромна фен база и изключително отдадена публика. Обожавам ги, защото точно тези фенове оказват изключителна подкрепа и са много информирани за нещата. Да, хора, вие познавате своите неща!"

Натали на панела си на Comic Con Порто

Всъщност в началото Натали не планира да бъде актриса. "Първоначално влязох в университета, за да уча история. Малко по-късно реших да уча драма и така отидох в такъв университет. Имах невероятен късмет бързо да си намеря агент, за да започна да ходя по кастинги. Първата ми работа всъщност, докато си търсех истинска актьорска работа, беше да съм глас на момиче по мобилен телефон, което ви казва каква ви е сметката и прочие. Това беше първата ми истинска работа – мобилно момиче."

Натали е изминала дълъг път от тогава до днес. Но все още има какво да се желае, нали? "Какво искам да се случи с кариерата ми? Знам със сигурност, че ще продължавам да правя онова, което правя сега. Ще продължавам да търся добри сценарии и да правя театър, телевизия и кино. Ще търся най-доброто, най-различното и ще продължавам да се предизвиквам." 

"Мога да говоря за половете и индустрията с часове. Затова ще се опитам да бъда кратка. Много от мъжете сценаристи в Холивуд пишат хардкор нинджа женски персонажи с ясното съзнание, че ни правят услуга, на нас актрисите. Но истината е, че те представят една фантазия на мъжа за жената. Но това се променя. Истината е, че Катнис можеше спокойно да е мъж, персонажите на Ан Хатауей и Джесика Частейн в "Интерстелар" също, но не, те са жени. Защото киното вече настига телевизията в това отношение и ни дава да гледаме истински, пълнокръвни и реални женски образи. Както имаме истински мъжки образи."

Натали в ролята на Кресида в "Игрите на глада: Сойка-присмехулка част 1"

"Първият ми ден на сета на "Игрите на глада" беше нещо такова – аз, облечена в бойни дрехи, седя в огромен метален куб, който се издига, тресе и прочие, защото е ховъркрафт. Тогава си помислих – боже, работата ми е върхът!" 

За финал, Натали разкри какво можем да очакваме от „Игра на тронове” в новия сезон 5, който започва в началото на април 2015-а, и какво да очакваме от сериала почти до края. 

"Сезон 4 на "Игра на тронове" свърши с доста отворени финали. Всяка сюжетна линия буквално. Затова, още в началото на сезон 5, тези сюжетни линии започват да се разплитат и всеки един от персонажите тръгва по различен път. Моята любима сюжетна линия е тази на Мейзи - Ария Старк." И към това добавя: "Ще ви разкрия една тайна. Точно преди 18 месеца, Джордж Р. Р. Мартин се видя със създателите на шоуто – Дейвид и Дан, и имаха разговор за финала и къде точно историята трябва да приключи. Джордж освен това е и продуцент и пише сценарии за шоуто. Дори и книгите да не излязат по същото време, или да се забавят, ние всички сме един отбор. Защото сега Дан и Дейвид знаят много добре, как точно Джордж планира да завърши книгите. Затова ние ще се опитаме, най-вероятно да приключим шоуто преди Джордж да завърши поредицата от книги, но въпреки това, финалът на сериала ще е финалът на Джордж. Какъвто той го иска – неговият начин и виждане."

(от ляво на дясно) Софи Търнър, Мейси Уилямс и Натали Дормър на премиерата на "Игра на тронове"

Добре, но ако Натали можеше да си избере който и да е от другите персонажи от "Игра на тронове" кой щеше да играе? Между другото това беше въпросът, който я накара да се замисли по-дълго. "Fuck it, ще бъда дракон! Искам да летя."

Снимки: PR, Comic Con Porto, Giedrė Armalytė, HBO Bulgaria, Форум Филм България

*текстът е публикуван и в MissBloom.bg

Най-доброто в киното за 2014-а

2014-а беше годината, в която беше вълнуващо да си кинофен. Някои добре забравени имена се завърнаха, имаше много тъжни и сърцераздирателни истории, получихме филм сниман в продължение на 11 години, няколко биографични истории, без този път да се прекалява с тях, добри шпионски трилъри, погледнахме в не толкова далечното и мрачно бъдеще, осъзнахме, че филмите за супергерои могат да бъдат направени добре, антиутопиите отново рулираха, както и Y&A литературата. Финчър, Иняриту, Кийтън, Макконъхи, Лорънс, Гиленхал, Уудли, Грийн, Нолан, Мъри и прочие бяха само част от имената, които направиха изминалата 2014-а толкова вълнуваща за шестото изкуство. Не всички имаха успехи, но мога смело да кажа, че доброто кино беше повече от лошото, поне за мен. Ето и една много лична и разнообразна класация на най-доброто в киното за 2014-а.

Съдията

С Робърт Дауни-Джуниър и Робърт Дювал

Робърт Дювал получи номинация за „Златен глобус” за ролята си на мрачен, строг, но справедлив, съдия и баща от малко градче в Америка. В случай, че някой има някакви съмнения дали да гледа този филм, нека да ги залича незабавно – „Съдията” е един от най-сърцераздирателните филми, които гледах тази година. Той е направен, изигран, написан и режисиран, така че умело да си играе с емоциите ти, без да прекалява никъде. Историята на отчужден син мастит адвокат, който се прибира в родния си град за погребението на майка си и се озовава в ситуация, в която трябва да защитава баща си, уважаван съдия в малкото градче, в дело за убийство, изобщо не е история за съдилища, нито за убийства. Това е история за човека, за семейството, за важните неща, за моралните и социалните норми и границите, които прекрачваме понякога. А кавърът на Уили Нелсън на „The Scientist” на финала на филма може и да ви накара да пуснете една сълза.

Пазители на галактиката

С Крис Прат, Зоуи Салдана, Брадли Купър, Вин Дизел, Дейв Батиста и Лий Пейс

Определено, с ръка на сърцето, мога да кажа, че това е най-добрият филм за супергерои, който съм гледала. Дълго време комикс индустрията се опитваше да влезе в добре направеното кино. Искаха да ги приемат като хора, които правят интересни истории, а не треторазрядни филми. „Пазители на галактиката” успя да направи точно това. Най-неизвестната група от вселената на Marvel се превърна във всеобщ любимец, а екипът на лентата влезе в класацията на The Hollywood reporter за Rule Breakers за 2014-а. Към това добавям само дребният факт, че Крис Прат свали огромно количество килограми и се превърна в героя на годината. Буквално.

Игра на кодове

С Бенедикт Кимбърбач, Кийра Найтли и Матю Гууд

2014-а беше годината на Бенедикт Къмбърбач и който твърди обратното, очевидно не е напускал пределите на Перник, за което го съжалявам искрено. 2015-а също ще бъде годината на странния британец. Бенедикт успя да покори Америка, да спечели огромна фен база и да се справи еднакво добре с ролите на Шерлок Холмс, суперзлодея Кан и известния математик Алън Тюринг. Именно за последния той получи номинация за „Златен глобус” и най-вероятно ще грабне и Оскар. Макар „Игра на кодове” да излиза у нас в началото на 2015-а, то той е филмът, който спечели място на Къмбърбач в А-редиците на най-добрите за 2014-а, и затова е редно да е в тази класация. От 2 януари всеки желаещ може да гледа драмата на кино и моят съвет е да не го пропускате.

Св. Винсънт

С Бил Мъри, Наоми Уотс, Мелиса Маккарти

Бил Мъри може да превърне дори и най-слабия филм в шедьовър, просто защото самият той е един вид такъв. „Св. Винсънт” определено не е слаб филм, но истината е, че без участието на Мъри и Маккарти, нямаше да бъде това, което е. В духа на „Мис Слънчице” и „Джуно”, този филм е независим, при това от любимия ми тип кино – достатъчно премерен за по-претенциозния зрител и същевременно достатъчно комерсиален, за да се хареса и на широката публика. Историята разказва за саркастичния циник Винсънт, ветеран от войната, който чука проститутки, не чисти, не работи, пие, пуши, залага и в комбинация с това става детегледачка на съседското хлапе. Един от трогателните и смешно-иронични филми на годината.

Вината в нашите звезди

С Шайлийн Уудли и Ансел Елгорт

Двама тийнейджъри умиращи от рак се срещат в група за раковоболни хлапета и се влюбват. Драмата, адаптация по книгата на най-продавания автор у нас за 2014-а – Джон Грийн, може да бъде разказан само с едно изречение. И на всеки, на който го кажа и го препоръчам ме гледа така, все едно съм хванала рядка болест, за чието лечение ми се налага да ми премахнат носа и аз охотно съм казала „да”. „Вината в нашите звезди” е много повече от това, и както книгата ме хвана за гърлото през онова горещо лято на 2013-а, същото се случи и с филма тази година. Участието на Джон Грийн, който контролира всичко, което се прави по негов текст е за очевидно и слава на Бога за това. А изпълненията на Шайлийн Уудли (на която предричам блестящо бъдеще) и Ансел Елгорт могат да ви разплачат без майтап.  

Не казвай сбогом

С Бен Афлек, Розамънд Пайк, Нийл Патрик Харис

Когато тази година представях „Не казвай сбогом” някакъв роден кинокритик ми каза, че последните филми на Дейвид Финчър били адски слаби. Може би е имал предвид „Зодиака” и „Странният случай с Бенджамин Бътън”, защото аз го изгледах скептично като казах, че „Момичето с драконовата татуировка”, „Социална мрежа” и „Игра на карти” са всичко друго, но не и слаби. Това важи с пълна сила и за „Не казвай сбогом” – адаптация по трилъра на Джилиан Флин. Искам само да кажа, че Джилиан работи и като сценарист на филм и това ясно си личи, предвид, че е една от най-добре направените адаптации по книга, която съм гледала в последните години. Много хора не харесаха историята на Ник и Ейми, привидно щастлива семейна двойка, до петата им годишнина, когато Ейми изчезва, а Ник е обвинен в предполагаемото й убийство. Една от причините със сигурност е шокиращият и неочакван финал, за който Флин казва: „Много хора не харесаха финала на книгата, защото смятат, че доброто непременно трябва да победи, а злото да бъде наказано. Но уви, в живота не става така.” Дали животът е пълен с психопати и социопати, които са готови да те задушат, не знам. Истината е, че това е най-добрият трилър за 2014-а според мен , а Афлек и Пайк са във вихъра си, което пък напомня дразнещия факт, че Бен Афлек беше пренебрегнат на „Златните глобуси” тази година. Защо още не ми е ясно.

Интерстелар

С Матю Макконъхи, Ан Хатауей, Джесика Частейн, Майкъл Кейн

Мога да кажа само едно нещо за sci-fi трилъра на Кристофър Нолан и то е, че той е епичен. Матю Макконъхи  е в топ форма и Нолан го използва по най-добрия начин. Историята за недалечното бъдеще, в което Земята е изчерпала ресурсите си и човечеството е принудено да търси друга планета, за да оцелее е голяма, безгранична, тъжна, почти реална и донякъде плашеща. Един от най-добрите филми на годината, в който всеки който обича физиката и Космоса ще намери много неща, над които да помисли.

Гранд хотел Будапеща

С Ралф Файнс, Тилда Суинтън, Ейдриън Броуди

Уес Андерсън прави филми които приличат на къпкейкове – те са цветни, вкусни, умни, шумни, странни, любими. В поредната шантава история Андерсън събира гигантски актьорски състав, за да разкаже странната история на един хотел, един хотелиер, една убита старица, голямо наследство и една открадната картина. Всеки, който още не е гледал най-доброто на Андерсън до момента, е редно да го види, за да разбере нещо важно – киното е направено, за да ни забавлява и развлича, и когато някой обича нещо, то той е свободен да го прави, както му харесва и това винаги си личи.

Бърдмен

С Майкъл Кийтън, Едуард Нортън, Ема Стоун, Зак Галифианакис, Наоми Уотс

Иняриту прави най-добрия си филм до момента именно с „Бърдмен”, а Кийтън е неудържим в ролята на бивша суперзвезда, която се опитва да докаже на хората, че още го бива като актьор. За мен „Бърдмен” е най-доброто, което киното през 2014-а може да предложи и неговият екип го знае. Сниман като в един кадър, това е филмът, който ти показва, че всеки е неудачник в един момент от живота си, всеки бива мразен, осмиван, унизяван и възхваляван. И това не е лошо, а е в реда на нещата. Кийтън пък прави завръщането си в Холивуд в своята топ форма, с много самоирония, сарказъм и сериозна подготовка. И както самият Иняриту казва на екипа щом започват снимките на „Бърдмен” – „Хора, това е филмът, който правим. Ако паднем, значи сме се провалили.”, след като преди това им праща снимка на Филипе Петит – малкият французин, който изминава по въже разстоянието между двете кули на Международния търговски център в Ню Йорк през 1974-а. Лентата трябва да излезе у нас в началото на 2015-а и всеки, който се е чувствал неудачник поне веднъж в живота си е редно да го види. Да, това е крушето на Иняриту и то те уцелва точно в слънчевия сплит.     

Спасяването на господин Банкс

С Том Ханк и Ема Томпсън

Макар да излезе в ранното начало на тази година и да беше номиниран за награди през 2013-а, „Спасяването на господин Банкс” е филм на 2014-а, поне за мен. Историята представя краткия период, в който Памела Травърс се среща с Уолт Дисни, за да говори с него за евентуалната адаптация на „Мери Попинз”. Сблъсъкът на тези два свята е епична за Холивуд и се помни и до днес. При това представя по един много ярък начин защо писателите не обичат да дават книгите си за филмиране, и защо Дж. К. Роулинг и Джон Грийн са толкова придирчиви стане ли въпрос за адаптация по техни романи. Историята за филмирането на най-известната бавачка в света прелива в историята на малката Памела Травърс и срещата й с истинската Мери Попинз. Това е филм за нещата, които са ни близки, нещата, които обичаме, за връзката ни със семейството и за нещата, за които трябва да отстояваме какво и да ни казват другите. Хората ме гледат скептично, когато им препоръчам „Спасяването на господин Банкс”, но аз не спирам да го правя, защото това е първият филм, който ме разплака през 2014-а.

И тъй като не мога да напиша всички филми, които съм харесала тази година, ето един кратък списък на още добри заглавия, които смятам, че никой киноман няма да съжалява, че е гледал:

Завръщане на първия отмъстител

Лего филмът

Най-търсеният човек

Begin again

Ловец на лисици

Лешояда

Какво му е толкова специалното на Бенедикт Къмбърбач?

Eдин от най-добрите британски актьори в момента прави една от най-добрите роли на годината... Случайност? Не мисля. 

За първи път се „запознах” с Бенедикт Къмбърбач точно преди четири години, горе-долу по това време, когато любопитна да разбера защо, по дяволите, BBC праща Шерлок Холмс, който си живее честито и щастливо в Англия в началото на 20 век, в изключително забързания и, нека бъдем честни, неприятен 21 век!? Все пак любопитството беше по-силно и то надви яда ми. Оказа се, че положението не е толкова фатално, колкото си мислех, а точно обратното. Много актьори са играли най-великия литературен детектив на малкия и големия екран, но истината е, че изпълнението на Къмбърбач е едно от онези, които ще влязат в топ 10 на Шерлокхолмовците. Според историци и литературоведи, всяко поколение има своя Шерлок и този на нашите дни е именно русолявия британец с плътен глас.

Когато Стивън Мофат и Марк Гатис започват да търсят актьор за сериала си те имат много ясна идея какво трябва да представлява той и го намират много бързо. Преди тази роля Къмбърбач играе в доста британски продукции, но може би най-известната му около "Шерлок" е Parade’s End (Краят на парада – може да се гледа по HBO), който снима веднага след първи сезон на сериала за детектива, но уви, той все остава незабелязан от критиката и феновете. Самата аз съм го гледала в „Atonement”, но убийте ме, не го помня! Очевидно не съм единствената.

„Шерлок” е бумът на Къмбърбач и само два сезона по-късно сериалът изстрелва британеца, по онова време на 35 години, в небосклона на суперзвездите. Къмбърбач получава номинация за „Еми”, а тази година дори спечели наградата. Една от любимите ми случки с него е от снимачната площадка на „Шерлок”, Стивън Мофат я е разказвал много пъти. Когато BBC дават „зелена светлина” на сериала, Мофат и Гатис, които принципно снимат в Кардиф, Уелс, решават да направят няколко сцени в Лондон – при това да снимат истинската фасада на прочутата „Бейкър стрийт” 221В. Съответно те взимат Къмбърбач и Фрийман (Мартин, играе д-р Уотсън – засрами се, че не го знаеш!?) и снимат няколко сцени с тях. Година или две по-късно, когато сериалът вече е придобил статут на „култов”, Мофат, Гатис и техен колега гледат някакви сурови материали, които да включат в DVD-то. Третият човек попада на кадрите от Лондон и е шокиран. „Но това е Бенедикт!” – казва той. „Да, той е.” – отвръща Мофат. „Но как така той ходи свободно по улицата и никой не пищи около него и не се опитва да го хване за сакото или ръката!?” – шокиран е горкият човечец. Мофат и Гатис спокойно обясняват, че това е в началото на първи сезон и тогава никой още не е чувал за Бенедикт Къмбърбач. Само за сравнение ще кажа, че когато екипът започва да снима началото на трети сезон с прочутото падане на Шерлок Холмс след битката му с Мориарти (в книгата те падат във водопада Райхенбах, в сериала това се случва от покрива на една сграда), хората които гледат и снимат с телефоните си са толкова много, че екипът снима няколко варианта на сцената (как всъщност Шерлок Холмс пада от високо и оцелява въпреки всичко), за да не може материалите да бъдат пуснати в интернет година преди да излезе самият сериал.

След началото на „Шерлок” кариерата на Бенедикт Къмбърбач тръгва стремглаво нагоре и всички са наясно, че е само въпрос на време преди актьорът да покори върхът, който всички искат да покорят, защото направят ли го, значи, че са постигнали общо-взето всичко – и този връх е Холивуд. Всъщност бавното придвижване към това място вече е започнало за Къмбърбач – още когато актьорът участва в “Atonement” и “The other Boleyn girl”. Но очевидно на голямата публика й трябва повече време, за да забележи британеца. Но той вече е направил първите крачки.

Само година след като „Шерлок” излиза, Бенедикт снима още един филм номиниран за „Оскар” („Atonement” е първият)   - „Tinker Tailor Soldier Spy” в компанията на Гари Олдман и Колин Фърт (с първия и досега е приятел). Година по-късно излиза и лентата „War horse” на Стивън Спилбърг (отново номиниран за „Оскар”), където Къмбърбач играе една от главните роли заедно с Том Хидълстън – още един от британските актьор, на когото също му предстои да стане култов любимец на публиката.

Бенедикт Къмбърбач бавно, но сигурно, започва да прави своите все по-твърди набези към Холивуд. За да затвърди статуса си на готин актьор, който може да играе всичко, а може би и просто, за да зарадва феновете си, защото Къмбърбач не веднъж е казвал, че феновете са му важни, той приема да изиграе злодея в “Star Trek: Into the darkness” (роден е да играе злодеи той). И така, Бенедикт покорява комерсиалния Холивуд. За да затвърди още повече това, той приема и ролята на дракона Смог в „Хобит” (за чието изпълнение, освен че играе с гласа си, го прави и с лицето си, което пък е основата на лицето на Смог – загледай се, тези двамата наистина си приличат).

И така, комерсиалният Холивуд е в краката му, особено след излизането на сезон 3 на „Шерлок” и новината, че най-вероятно британецът ще изиграе доктор Стрейндж в новия филм от поредицата на Marvel. Новината не е официално потвърдена, но макар само да спекулирам в момент, почти убедена съм, че много фенове ще бъдат разстроени, ако това не се окаже истина. Тази година, Къмбърбач покори и некомерсиалния Холивуд и дори на успя да придаде един изключително приятен английски чар на историческите драми (последно го направи Колин Фърт с „Речта на краля”, но за съжаление тя не тръгна по кината у нас). От началото на 2015-а, от 2 януари, за да сме по-точни, по кината у нас тръгва „Игра на кодове” – историческа драма за живота на математика Алън Тюринг, чиято машина, с работното име Кристофър, успява да разбие кода на немската „Енигма” и по този начин да обърне хода на Втората Световна война. Говори се, че брилянтното изпълнение на Къмбърбач ще му донесе номинация за „Оскар”, а защо не и самата статуетка. Най-големите конкуренти на Бенедикт са младият британец Еди Редмейн, който играе физика Стивън Хокинг в драмата „Теория на всичко” и Майкъл Кийтън, който се завръща с гръм и трясък с титаничния „Birdman” на Иняриту. За справка, близо 6 години преди „Шерлок”, Къмбърбач също играе Хокинг в биографичен филм за гения и дори се среща няколко пъти с физика, за да успее да заучи тембъра му на говорене и тялото му, и самият той казва: „Когато се запознах с него си казах: та аз съм просто един глупав актьор. Как, за Бога, ще успея да изиграя този човек!” И въпреки това той го прави и изпълнението му е също толкова прецизно и брилянтно като това в останалите му роли.

Този месец Бенедикт е на корицата на „Time” на броя с под име „The Genius issue”. Не само защото играе Алън Тюринг, който се смята за прачичото на компютъра, а защото самият той като актьор е специален. Колко пък може да е специален ли? Предполагам, че ще разбереш като го гледаш в „Игра на кодове”.          

Снимки: Форум Филм България, PR, Tumblr

Какво научих от „Birdman”?

Ако имаш възможност да гледаш само един филм на „Киномания” тази година, увери се, че ще е този.

Алехандро Гонсалес Иняриту – мексикански режисьор, на който дължим ленти като „21 грама”, „Вавилон” и „Бютифул”, не е снимал филм от 4 години, като не броим две късометражки и един behind the scene. Това е дълъг период, особено за активен режисьор, но чакането си заслужава, защото Иняриту буквално избухва с „Birdman”.

Това пък е първата главна роля на Майкъл Кийтън от 6 години насам. Това е и най-трудният филм, който Кийтън снима по негови думи, лентата, която най-много се различава от онова, което той прави като актьор и персонаж, който е толкова различен от него, колкото са различни родното кино през 2014-а и това на Иняриту. Компания на Кийтън правя Едуард Нортън, Ема Стоун (родена е тя да играе капризни девойки без грам понятие за живота!), Зак Галифианакис, Наоми Уотс и с малки роли се появяват Ейми Раян и Линдзи Дънкан. (Като отявлен театрален критик, на която принадлежи една от любимите ми реплики в лентата: „Но вие забравяте едно нещо, господин Томпсън, вие не сте актьор, а най-обикновена холивудска знаменитост. Ето това е разликата!”)  

Някои смятат, че „Birdman” е отражение на кариерата на Кийтън, но истината е, че лентата е отражение на живота на всеки човек в даден момент. Историята в две думи разказва за актьор станал мега-звезда с ролята си на супергероя Birdman, който се опитва да избяга от това амплоа и да покаже, че може повече. Макар разорен, разведен, с истински разглезена досадница за дъщеря, депресиран и много нещастен, той решава да постави една от любимите си книги, адаптирани на пиеса и режисирани от него самия, на сцената на Бродуей. Колкото повече лентата с историята на персонажа на Кийтън и пиесата разиграна вътре напредват, толкова повече ти като зрител, и Кийтън като участник, стигате до едно и също заключение – „… че скапаната пиеса се превръща в едно странно отражение на шибания ми живот”.

Стилът на Иняриту е уникален, не само като разказ, но и като снимане. Той е направил филм, който изглежда сниман в един кадър (камерата се пуска и не спира да снима, само се мести от терен на терен, до самия край на лентата), по пример на Хичкок, който прави същото в далечната 1948-а с „Rope”. Разбира се, мексиканецът надминава британеца, но не това е важното. Когато Иняриту разказва на свои приятели как смята да снима „Birdman”, те отвръщат, че или е невъзможно или толкова трудно, че няма да успее с целия процес в срок. Но той успява и снима цялата лента за 30 дни. Стилът е толкова откачен, че Кийтън и Нортън решават да си направят бъзик с всички и да броят грешките на актьорите. Ема Стоун прави най-много, Зак Галифианакис – най-малко (защото e ейййй толкова голям!) Кийтън се навива да снима филма трудно, защото смята, че това преживяване ще бъде трудоемко и доста откачено, оказва се прав, Стоун, Нортън и Галифианакис се навиват да се снимат, заради Кийтън. Защото са го гледали в „Батман”, „Бийтълджус” и защото Кийтън просто е Кийтън, тоест мега голям.

И тук егото на актьора, на шута, на шоумена е поставено на преден план. Ако Кийтън играе иронично отражение на себе си – бивша мега-звезда, изиграла супергерой, която иска да се завърне към сериозното актьорство, то и Нортън прави същото – неговият персонаж е ненормален актьор, с който се работи трудно, който е избухлив, има гаден характер и както той се изразява: „само на сцената не съм фалшив.” Не случайно подимето на лентата е „Неочакваната добродетел на невежеството”, защото да не знаеш, да не можеш, да те е страх, да се чувстваш малък, незначителен, наранен, не достатъчно добър, не достатъчно млад, не достатъчно красив е окей. В този ред на мисли, любимата ми сцена е почти към финала, когато Кийтън тича само по бели гащи из улиците на Ню Йорк, докато хората го снимат с телефоните си и крещят: „Бърдмен, майната ти, нещастнико!”, защото се е заключил отвън на театъра, само по халат, за да изпуши една цигара. Но халатът е захванат във вратата, а неговата финална сцена в пиесата наближава и той трябва да измине 300 метра из най-претъпкания и претенциозен град на света само по бели гащи, за да влезе през централния вход, от където никой не го очаква. И той го прави. По бели гащи и със смешна фалшива перука на главата.

През цялото време Иняриту работи на ръба на действителността и онова, което се случва в главата на персонажа на Кийтън. Реалността и фантазията се сливат толкова умело, че дори ти, като зрител се бъркаш понякога. „Birdman” е крошето на Иняриту, в което модерната поп-култура e подложена на жесток сарказъм и същевременно играе една от най-важните роли. Седмица преди снимките да започнат Иняриту праща на актьорите снимка на френския артист Фелипе Петит, който изминава по въже разстоянието между двете кули на Международния търговски център в Ню Йорк през 1974-а, придружена с послание: „Хора, това е филмът, който правим. Ако паднем, значи сме се провалили.” Но те не падат, а летят и се приземяват плавно на върха, където им е мястото. Не е случайно, че „Birdman” откри фестивала във Венеция тази година и взе четири награди там. Няма и да е случайно ако го номинират за „Оскар”, пожелавам му го.

Защото това е филм за неудачниците. Не, той не ти казва, колко е готино да си неудачник, а ти казва, че въпреки, че не е гот е нормално. Всеки от нас е бил такъв в един период от живота си. И това е окей.