Равносметка

Ето че още една година изтече. Дойде времето да тръгнем по нов път, да имаме нови цели и да ни занимават нови емоции. Не е ли краят на всяка година именно затова? Не че нещо ще се промени. Почти е сигурно, че няма, но хората обичат да си мислят, че това ще се случи. Така че, остави ги! Защото за някои хора това в действително се случва. Но ти и аз никога не успяваме да се вредим в този малък процент, нали, любими?

Хората така обичат да си правят планове, да градят бъдещето, все едно то е едно дълго и протяжно понятие, което никога не свършва. Все има още време, все още има място, нужди, всичко… Дойде ли краят на годината хората обаче си дават сметка, че плановете им за мината година не са изпълнили напълно. Замитат старите си желания под килима, наплюнчват молива и ето ти, написват чисто нови.

Хората обичат да правят разбор и сметка на изминалото време и с идеята, че градят ново бъдеще, да правят планове за предстоящото. Спомням си статуса на един приятел след появата на изключително неприятните клипчета за края на годината във фейсбук. Той беше написал: „И какво стана, фейсбук събра тука две снимки и ето ти годината. Толкова ли нищо не се е случило!?” Ми, може и да се е случило, но не било чак толкова забележително, колкото всеки очаква. Но пък има едно правило, което непрекъснато ти нашепва, че важните, изключителните моменти, хора и места се помнят дълго. Значи щом ти не ги помниш, или страдаш от амнезия, което е малко вероятно или те просто не са се случили… И се омърлушваш. Затова като наближи новата година и човек се втурва да се изкара по-интересен, по-динамичен, по-свеж, по-swag… като хипстър на плажа (ще ме прощаваш за сравнението, скъпи).

Дали е от времето, от датата, от зимата, от снега… Хората обичат да си правят равносметка, нали? Да почват и спират разни неща. Бързо да забравят какво е било преди и да се концентрират с жаден поглед към „ще бъде”. Но ние, хората, така обичаме равносметките и плановете. Не можем да живеем без тях, иначе как ще ми обясниш, че първият смартфон беше такъв, защото имаше органайзер!?

Така че, следвайки традицията, ето какво значимо се случи през изминалата година за мен: имаше протести, Бойко го преизбраха, посетих Португалия, една приятелка роди, за една бройка да фалирам и да си продам колата, за да си платя тока, дупките в София рязко се увеличиха, селяните също, осъзнах, че искам да живея в Лондон, че Hozier е супер, че не искам да нося панталони... Равносметките те карат да се връщаш в близкото бъдеще, за да запомниш няколко момента в живота си и да обобщиш, макар вътрешният ти глас да ти нашепва, че това няма как да стане. Как може да сведеш една година в няколко точки и подточки, независимо колко дълги. Дори и с тирета.

По този повод, винаги съм се шокирала когато започна да чета за живота на някой човек в Уикипедия. Роден там и там, завършил там, тия родители, връзка с този и онзи, това изпял, това изиграл, това написал, ей тогава умрял. Точка. Как някой успява да обобщи живота на един човек само в няколко абзаца. Това ли е неговата равносметка? Не е ли тъпо това…

Хората обаче обичат равносметките. Те им миришат на нови контрабандни дънки по време на комунизма (от чичо Слави, дет оня ден се върна от Германията), на гланцирана хартия и нова книга. Хората обичат и първите числа и новите дати. Защо иначе ще отбелязват така шумно последните числа? Ще става ли нещо ново, то непременно трябва да е на първо число, в новата година или най-малкото в понеделник, защото не върви да започнеш диета или спирането на цигарите от сряда, камо ли в неделя… Неделя е ден за тъпкане, не за гладуване. Да не говорим за сряда.

В една книга (или беше филм) чух историята на една жена, която всяка нова година си правела списък с неща, които иска да постигне през предстоящата година. Съответно отваряла този от предната година, за да види какво е успяла да изпълни. Процентите на успеваемост винаги се въртели между 3 до 5%. Разказвайки тази история на група приятели, един от тях ме попита при такива цифри дали си заслужава изобщо да се правят списъци и си поставяш някакви цели. Погледнах го тъпо. (Както гледаше онзи леопард в зоологическата градина, когато някакво омазано дете му викаше: „Пис, пис, пис, ела да ти дам сладолед, коте.”) Чак от списъци няма нужда, но от цели – винаги. Може да не правиш равносметка накрая, скъпи, но винаги имай цели. Иначе как ще наредим сред онези 10% от човечеството, което е направило нещо?

Ето ти една равносметка и цел, над която да помислиш – тази година не успя да се вредиш, затова направи го за следващата.   

Снимки: justgirlywishes.tumblr.com         

Je suis Charlie

Who drew first? You? Please, stand up!

Денят, в който редакцията на френския вестник „Шарли Ебдо“ беше нападната от исламисти, интернет пространството се напълни с карикатури показващи по ироничен, саркастичен начин нелепостта, в която сме изпаднали. Хората рисуваха карикатури, за да изразят мерзостта, предателството, тъгата, ужаса, който изпитват. Рисуват и плачат, защото това могат. Аз не мога да рисувам. Мога да пиша.

Автор: Bernardo Erlich, намери го в Twitter

Един от карикатуристите беше написал: „Светът е станал едно много сериозно място, след като дори хуморът вече е рискова професия“. Защото да се смееш вече е лошо? Да си ироничен, саркастичен, хуморист е проява на лошотия, на лош вкус. От кога? Кога стана това? Кога заспахме и се събудихме като едни злобни, нещастни и глупави хора, които нямат чувство за хумор? Защото едно време иронията и сарказмът се приемаха за признак на висока интелигентност. Моите учители винаги са казвали, че е по-лесно да разплачеш някого, отколкото да го разсмееш. Сега разбирам защо. Защото след 7-ми го видях ясно – смехът неизменно води до сълзи. От кога щастието и веселите неща станаха забранени, ban-ати, а хората, които ги упражняват – persona non grata!? Ужас. Това е то. Кух, тъп ужас.

„Какъв ти тук ужас! Той пеел човекът, това е прекрасно, нали?“

„Историята почти винаги се повтаря, просто хората не живеят достатъчно дълго, за да го видят.“, казва един от любимите ми модерни философи. Но грешките се правят, за да се учим. Защото, когато се оставим на страха, на ужаса, на лошотията да ни завладее, да владее ума ни, душите ни, ежедневието ни, изкуството ни, бита ни... значи последните 70 години са били напразни.

Онова, което е още по-тъжно са българските расистки коментари и изказванията, че Фюрера е бил прав, че еди-коя-си-раса трябва да се изтреби. Хора, които имат 1 грам мозък, стоят на удобно, топло място вкъщи и пишат някакви високопарни коментари. Тина Фей беше казала, че ако някога случайно се почувстваш добре и вземе, че ти стане скучно, то трябва да влезеш в интернет и това веднага ще се промени. Но не хейтърството е страшно, а кухотата и тъпотата, на онези, на които някой е дал достъп до интернет, а някой нещастен учител е научил кое е А и кое е Б... Те се изказват високопарно и чак дават акъл как да се оправи положението... Както е приказката - fuck this shit, I'm going to Narnia.

Автор: Zep, намери го в Twitter

Защото отказвам да живея в свят, в който тъпотата се толерира, в който еднаквостта е на почит, а различните биват подигравани. Свят, в който живеят хора, които нямат толерантност един към друг, които не са се научили, че насилието ражда насилие. Свят, в който чувството за хумор е сведено до подхлъзване на банан и подиграване с клип на фолк-певица. Свят, в който е по-важно да си угоден, отколкото да си ти. Свят, в който щом държиш парите си голям, важен, уважаван. А парите, както сме научили, идват при онзи, който е бил угоден достатъчно дълго и е оцелял. Не е гот, не ме кефи.

Не ме кефи свят, в който няма изкуство, животни, деца, цветове, свобода... И макар непрекъснато да твърдят, че свободата е илюзия, химера, че отдавна човек не е свободен истински, а изборът му се навигира умело от злия Голям Брат, аз пак вярвам, че малкото останало право на избор си е наше. Искам си го. Искам да го упражнявам, да го мога. Защото е истина – свят без чувство за хумор, без право да изразиш мнението си свободно от страх да не те набият, уволнят, да ти вземат хляба, да ти спрат тока, да тероризират теб и семейството ти е свят, в който не искам да бъда.

Отказвам да повярвам, че само за 2 години Земята се превърна в Панем, в „1984“ на Оруел, в шибания Биг Брадър. Миналата година гледахме обезглавявания в youtube, заплахи, наводнения, бедни хора, които не могат да се спасят, тишина, тъжнотия, грозотия, гнусотия... И неадекватността на половината хора, които отразяват това. Лекият привкус на драматизъм и печални лица на родните новинари. Пфффф... Само 7 дни след началото на 2015-а ужасът,  гнусотията и лошотията се завърнаха с нова сила. Този път този ужас, този терор удари изкуството. Защото да убиеш човек, който се смее, вместо да те гледа с посърнала физиономия и чалга прическа от малкия екран, е едно от най-тъжните неща на света. Да убиеш художник. Да убиеш човек, който обича иронията, който иронизира себе си, теб, другите, всички... Това е жалко.

Само преди две години Шарп – редактор и карикатурист в „Шарли Ебдо“ каза: „I’d rather die standing than live on my knees.“ И аз така.  

 Автор: David Pope, намери го в Twitter 

Автор: Nate Beeler, намери го в Twitter

Автор: Ruben L. Oppenheimer, намери го в Twitter

Рисунки: Nate Beeler, David Pope, Zep, Ruben L. Oppe, Bernardo Erlich, NEW YORK DAILY NEWS ILLUSTRATION

Натали Дормър: "Ако не играех Марджъри, бих искала да бъда дракон"*

Да срещнеш Натали Дормър е като да видиш наистина голяма звезда. Това ми се случи на Comic Con в Порто, където ме изпратиха FOX България, в края на миналата година и беше наистина добро преживяване. 

Ето какво каза моята любимка от „Игра на тронове” и „Елементарно, Уотсън” за любимите си роли, старта на кариерата си и защо да си жена в киното в 21 век наистина е голяма работа.

Натали Дормър пристига с известно закъснение, но й прощаваш всичко в мига, в който се появява, просто защото изглежда великолепно - облечена семпло и стилно. Уви, обръснатата й глава вече не се вижда. "Спокойно, обръсната част е още тук, просто съм я прикрила умело с косата си." - казва Натали на въпроса наистина ли е искала да си обръсне цялата глава и как е косата й сега. Докато казва това тя сочи лявата страна на главата си и обяснява "Да, исках да обръсна цялата си глава, но истината е, че продуцентите на "Игрите на глада" ми казаха, че няма нужда. Да не прекалявам."

Натали на пресконференцията на Comic Con Porto

Въпросите започват да валят и разбира се повечето от тях са свързани с „Игра на тронове” и нейната роля на Марджъри. "Обожавам Марджъри, защото тя е много интересна за игра. Когато я гледаш никога не знаеш какво си мисли. Не знаеш дали е добра или лоша. И начинът, по който аз избрах да я играя е точно толкова противоречив – за да не знаят зрителите, в кой момент тя може да се обърне на абсолютно противоположната страна.Всичко може да се случи с нея." И продължава: "Обожавам работата си в "Игра на тронове", защото никога не знаеш с кого ще работиш в следващия сезон. Но това е най-забавното нещо в това шоу. Поне за мен."

Натали и Джак Глийсън в ролите на Марджъри и Джофри

"Беше изключително забавно да играя с Джак, който играе Джофри, но него вече го няма.", казва Натали. "Всички, които са чели книгите знаят какво става с Марджъри. И ние бавно започваме да се движим в тази посока, с началото на сезон 6, който ще снимаме догодина. Така че, чак сега започвам да изпитвам известни притеснения. Самата аз не знам какво се случва, защото предпочетох, и го направих нарочно, да не чета книгите, за да не знам какво става с персонажа ми накрая." 

"Какво най-много ми липсва в сезон 5 на „Игра на тронове”? Хммм… Адски ми липсва Джак. Джак Глийсън, който играе Джофри. Защото най-честият въпрос, който хората ми задават е – какъв е в реалния живот актьорът, който играе Джофри? Защото Джофри е садист, отвратителен човек, чудовище, психопат. И аз винаги казвам: Джак е един от най-чувствителните, мили, интелигентни мъже, които познавам. Уви, той не иска повече да е актьор. След финала на снимките в "Игра на тронове" той прекрати актьорската си кариера. И в момента учи в Ирландия, откъдето всъщност е. Но той е още млад, в ранните 20 години е все пак. Аз лично още се надявам. Същото стана с Даниел Радклиф, когато приключи с работата си по "Хари Потър" – не искаше да е актьор, а вижте го сега."

Натали в "Тюдорите" заедно с Хенри Кавил и Джонатан Рийс Майерс

Макар да е известна с ролята си на Марджъри, моята първа среща с Натали Дормър беше в "Тюдорите", където тя играе Ан Болейн, а втората, в която и се влюбих в нея буквално, беше в "Елементарно, Уотсън", където тя играе Джейми Мориарти и Айрин Адлър – любимата и архиврагът на Шерлок Холмс. "Когато имам повече време много бих искала да се върна в "Елементарно, Уотсън", наистина. Защото Мориарти не е приключила с Шерлок." 

Натали Дормър започва кариерата си веднага след университета и дълго време ходи по кастинги за роли, които да й паснат. В крайна сметка през 2012-а тя се вмъква в поп-културата и печели сърцата на феновете.

"Обожавам този тип geek култура. Защото тя промени мен и кариерата ми. Та самата аз съм geek! Проектите, в които играя в последните години са страхотни, защото имат огромна фен база и изключително отдадена публика. Обожавам ги, защото точно тези фенове оказват изключителна подкрепа и са много информирани за нещата. Да, хора, вие познавате своите неща!"

Натали на панела си на Comic Con Порто

Всъщност в началото Натали не планира да бъде актриса. "Първоначално влязох в университета, за да уча история. Малко по-късно реших да уча драма и така отидох в такъв университет. Имах невероятен късмет бързо да си намеря агент, за да започна да ходя по кастинги. Първата ми работа всъщност, докато си търсех истинска актьорска работа, беше да съм глас на момиче по мобилен телефон, което ви казва каква ви е сметката и прочие. Това беше първата ми истинска работа – мобилно момиче."

Натали е изминала дълъг път от тогава до днес. Но все още има какво да се желае, нали? "Какво искам да се случи с кариерата ми? Знам със сигурност, че ще продължавам да правя онова, което правя сега. Ще продължавам да търся добри сценарии и да правя театър, телевизия и кино. Ще търся най-доброто, най-различното и ще продължавам да се предизвиквам." 

"Мога да говоря за половете и индустрията с часове. Затова ще се опитам да бъда кратка. Много от мъжете сценаристи в Холивуд пишат хардкор нинджа женски персонажи с ясното съзнание, че ни правят услуга, на нас актрисите. Но истината е, че те представят една фантазия на мъжа за жената. Но това се променя. Истината е, че Катнис можеше спокойно да е мъж, персонажите на Ан Хатауей и Джесика Частейн в "Интерстелар" също, но не, те са жени. Защото киното вече настига телевизията в това отношение и ни дава да гледаме истински, пълнокръвни и реални женски образи. Както имаме истински мъжки образи."

Натали в ролята на Кресида в "Игрите на глада: Сойка-присмехулка част 1"

"Първият ми ден на сета на "Игрите на глада" беше нещо такова – аз, облечена в бойни дрехи, седя в огромен метален куб, който се издига, тресе и прочие, защото е ховъркрафт. Тогава си помислих – боже, работата ми е върхът!" 

За финал, Натали разкри какво можем да очакваме от „Игра на тронове” в новия сезон 5, който започва в началото на април 2015-а, и какво да очакваме от сериала почти до края. 

"Сезон 4 на "Игра на тронове" свърши с доста отворени финали. Всяка сюжетна линия буквално. Затова, още в началото на сезон 5, тези сюжетни линии започват да се разплитат и всеки един от персонажите тръгва по различен път. Моята любима сюжетна линия е тази на Мейзи - Ария Старк." И към това добавя: "Ще ви разкрия една тайна. Точно преди 18 месеца, Джордж Р. Р. Мартин се видя със създателите на шоуто – Дейвид и Дан, и имаха разговор за финала и къде точно историята трябва да приключи. Джордж освен това е и продуцент и пише сценарии за шоуто. Дори и книгите да не излязат по същото време, или да се забавят, ние всички сме един отбор. Защото сега Дан и Дейвид знаят много добре, как точно Джордж планира да завърши книгите. Затова ние ще се опитаме, най-вероятно да приключим шоуто преди Джордж да завърши поредицата от книги, но въпреки това, финалът на сериала ще е финалът на Джордж. Какъвто той го иска – неговият начин и виждане."

(от ляво на дясно) Софи Търнър, Мейси Уилямс и Натали Дормър на премиерата на "Игра на тронове"

Добре, но ако Натали можеше да си избере който и да е от другите персонажи от "Игра на тронове" кой щеше да играе? Между другото това беше въпросът, който я накара да се замисли по-дълго. "Fuck it, ще бъда дракон! Искам да летя."

Снимки: PR, Comic Con Porto, Giedrė Armalytė, HBO Bulgaria, Форум Филм България

*текстът е публикуван и в MissBloom.bg